На полянката пред жандермерията

Тук имаше много зветя и често жандермерите излизаха на разходка.

Те рпистигнаха. Зейн се цупеше заради мократа си визия.
- Горе главата!- каза Мони и двамата се подгониха. Зейн я хвана и я целуна.
- Хах! По-бърз съм!- и те започнах да се смеят. После на Мони и стана малко лошо и се прибраха в квартирата си.

Лафет реши да се разходи самичка, понеже Зейн беше зает. Вятърът си играеше с косите й. Момичето се усмихваше и вървеше бавно по алейките. Времето беше хладничко, а Лафет беше облечена тънко. Въпреки това седна на една пейка, а зад себе си Мони чу някого да й казва *здравей*. Това беше...

президент Кендрик.Тя също си мислеше да се разходи...
-Какво правиш?
-Ами стоя тук...
-Не трябва ли да си почиваш?!-учуди се Кики.
-Ами да,но лекарите казват,че имам нужда и от малки разходки.
-Добре...как си днес?-попита Крис и се усмихна.

Лафет се огледа и каза:
- Студеничко е! И бебето недоволства!- и Кендрик се засмива.
- Да отидем вкъщи при Зейн, искаш ли?- предлага Мони и гушва Кики.
- Да вървим!- и двете се запътват натам

Пейдж дойде тук.Седна и започна да си мисли.Незнаеше какво да прави.Струваше й се късно за всичко.Искаше да се върне в града си, но нещо не я пускаше.Искаше нещо което незнаеше дали е правилно.Тук не познаваше почти никого.Докато преди знаеше, че има хора които я обичат и биха направили всичко за нея.Само и само тяда е щаслива.Изведнъж една сълза потече.Пейдж я избърса и стана.